Юни 2023

Село Станево има стара и интересна история. То е съставено от две махали: Лабец, в която е общинският съвет, и Чучан. В землището му е имало римско селища, за което свидетелстват намираните останки от глинени съдове, монети, метални фиби за коса, гробници на цели семейства.

На източния край на селото е имало римски каменен кръст, така наречения „Оброк“, който вече не съществува. По-възрастните жители на селото, живеещи в източната махала - Чучан, говорят добре румънски език. Селото се обезлюдява и има много пустеещи домове.

Името Лабец идва от мъж на име Лабио. Навремето селото е било разположено в сегашната местност „Цибърското блато“, но поради пламналата епидемия от чума населението се измества на мястото, където се намира в момента.

Мястото на което са погребани хората починали от чума и до ден днешен се нарича „Смардана“, а селото носи името Чучан (от чума).

Когато Дунава е замръзнал, много българи са останали в Румъния и много румънци са останали в Чучан — затова са и румънскоговорящи, докато в другия квартал „Лабец“ хората които говорят румънски (влашки) са много малко. Сегашното разположение на селото е на дъното на тогава разположената р. Дунав.

Когато се пътува по посока Лом-Станево, се вижда как селото е разположено на дъно на някога съществувала река. До днес реката постоянно си мести коритото към Румъния. Понякога брега се руши и много тополи падат във водата. Каменният кръст „Оброка“ вероятно е преместен в с. Мокреш.

Друга забележителност на това крайдунавско село са многото тракийски находки. Макар че са доста ограбени от иманяри, все още се виждат няколко могили и при отлив на Дунава са намирани много свидетелства за тракийското население там.

Църквата „Свето възнесение“ в Станево е на близо 200 години, от края на XVII век. Църквата в селото повече от половината е разположена под земята, само малка част от стените е над земята. Църквата я е имало още по турско време.

Някога хората са се криели в нея, за да не ги заколят турците и да могат да се научат на четмо и писмо, защото турците правели всичко каквото си поискат, но в църква не влизали.

Това е било и мястото, където са си криели жълтиците хората — под олтара. Досега един или два пъти са се опитвали да разбият олтара заради жълтиците със самоделни бомби, но досега олтарът не е разбит и никой не е видял има ли нещо в действителност или не. Към днешна дата с поддръжката на църквата са се заели няколко активисти и скоро ще бъде открит фонд за нейното възстановяване. Има сведения, че това е една от най-старите църкви в северозападна България.