01.05.2023 г. - 01.05.2023 г.

Първоначално селото е носело имената Доганджа, Доганоглу, Доган и Велел. Най-ранните му жители се числели към т.нар. доганджии (соколари) – население, освободено от определени данъци срещу задължение да осигурява и дресира ловни соколи за султански двор. Оттук произлиза и самото име на селото. Едни от първите сведения за Дуганово датират още от 1485 г., когато се споменава в османски документ като мюлк на турския сановник Айаз паша. През XVI век селото става вакъф, средствата от които били давани на мюсюлманския приют в Силиврия, а през средата на следващия XVII в. е отбелязано, че в Дуганово живеели 80 християнски семейства. През следващите векове тенденцията към промяна на етническия състав на селото вероятно е продължила и в края на XIX и началото на ХХ век цялото му население било гръцко (т.нар. кариоти).

След Освобождението на България през 1878 г. селото попада в пределите на Източна Румелия и е включено в състава на Каваклийската околия като център на селска община. След премахването на Каваклийската околия през 1901 г., Дугановската община преминава към Къзълагачка (Елховска) околия, където остава до 1945 г.

През първата половина на 1920-те години Дуганово отново напълно променя етническия си облик. В резултат на Спогодбата Моллов - Кафандарис българското население от Беломорска Тракия е изселено и голяма част от него настанена в района на Сакар, а местното гръцко население заминава за Гърция. В Дуганово през 1923-1924 г. пристигат множество бежанци, които са основно от селата Пишманкьой (Пишмен, Софлийско) и Дерекьой (дн. Пандросос, Гюмюрджинско), както и единични семейства от Дервент (Дедеагачко), Козлукьой (дн. Кариди, Гюмарджинско), Теке (Софлийско) и Одринска Тракия. Изселилите се от Дуганово гърци се установяват основно в селата Крувили (Гюмарджинско) и Антеа (Дедеагачко). След връщането през 1941 г. на Беломорска Тракия в пределите на България, част от дугановското население (основно бежанци от с. Дерекьой) отново заминават по родните места, установявайки се главно в Гюмюрджина и с. Козлукьой, но три години по-късно след гръцката реокупация на областта, са принудени да се завърнат в Дуганово.

След установяването на народната власт (9 септември 1944 г.) в селото настъпват значителни промени, свързани предимно с неговото благоустрояване и стопанско развитие. През 1954 г. то е електрифицирано, а в 1957 г. е извършена колективизация на земята и създадено ТКЗС „Сила”. По това време Дуганово е лишено от статута на общински център и е включено в състава на Княжевската община (Тополовградска околия), известно време се намира и под административната юрисдикция на съседното село Мрамор.

С Указ № 2902 от 20 декември 1989 г. на председателя на Държавния съвет на НРБ село Дуганово е преименувано на Капитан Петко войвода, в чест на големия бълграски революционер и хайдутин Петко войвода.