Януари 2023

Селището е известно по турски документи (за първи път - 1666 г., в описа на Руси Стойков - "Народна библиотека "Васил Коларов".

Известия за 1959 г.". Т. І (VII), София, 1961, с. 324, Архив на берковския кадия) и бележки на европейски пътешественици като Митровъц и Митровица. След Освобождението от Турско робство административно му е дадено името "Митровци".

В регистъра от 1666 година е записано като селище с 13 къщи данъчно повинни. През 1881 година е имало 113 къщи и 679 души население, изцяло славянско. Най-старата махала на селото се нарича Котроманци (или Гмитренци). Вероятно това са най-старите заселници. Митровци е първото село след границата между мизийските и преходните говори, която минава между него и съседното село Бели Мел и е установена още от Беньо Цонев.

В говора старобългарската голяма носовка се изговаря като "у": рука, муж, гуска, мука,пут (от съседното село Бели Мел започват говори с "ъ" и там се изговаря: ръка, мъж, гъска, мъка и т.н.. Има запазени винителни форми:
Видо йедну жену, Срето йеднога човека, Реко на попатога и т.н.

До началото на ХХ в. се е пазела съгласната "х", но после е изчезнала навсякъде и днес се изговаря: Ристина, леб, беомо`бяхме` и т.н..

Църквата "Възнесение Христово" е градена през 1871 година на мястото на по-стара.
В миналото изкуствоведът Асен Василиев видял в черквата 23 икони, пренесени от по-стария храм, като едната икона била датирана от 1843 година. Черквата е строена от майстори от с. Славинье, Пиротско.В нея е била съхранявана изключително ценна златотъкана плащеница.

Днес местонахождението на плащеницата е в Чипровския музей.Някои от старите икони са откраднати или посечени. В църквата се намират стари фрески.

По времето на комунизма в България, църквата е превърната в обор за животни, а през 1995 е ремонтирана и обновена по инициативата на о.з.майор инж. Огнян Тасов, внук на осъдения от Народен Съд Захари Стефанов, и осветена от Негово Преосвещенство Видинския Митрополит Дометиян.

Селището е взело активно участие в борбата срещу турците. Към средата на XIX век (вероятно - във Видинското въстание) е участвала бойно дружина, водена от "капетана" на селото - прадядото на известния български химик проф. Иван Младенов.

Селището е стар център на кожарството, семеен занаят на всички митровчани.

През XVIII век митровски кожи (сахтиян)са получили грамоти на изложение във Виена. Етнографът Димитър Маринов, посетил селището в края на XIX век, отбелязва, че в обработката на кожите са се използвали самоделни машини, измислени от местното население. Суровини (сурови кожи) са били изкупувани от всички краища на България. След продължителна и трудна обработка голяма част от продукцията е била изнасяна за европейските държави с влак или с параход по р. Дунав, през Оряхово или Лом.

За контакти : тел. 09550/2220