01.05.2023 г. - 01.05.2023 г.

Село Кочан е разположено в Югозападна България, на около 10 км от границата с Гърция, в Западните Родопи. То попада в историко-географската област Чеч.

Кочан е обградено от високи полегати върхове, най-високият, от които е Марашова чука — 1414 м. Други по-високи върхове са Бельовица — 1363 м, Тузлата — 1309 м, Могилата — 1287 м, Атипова чука — 1183 м, Кулата — 1165 м, Дабовик - 1159 м, Пирамидата — 1125 м, Даутев гроб — 1123,5 м, Чинджово — 1122 м, Трифуда — 1077 м, Челков рид — 1052 м и други.

През 1912 година, по време на Балканската война, Кочан попада в пределите на българската държава, въпреки съпротивата на местното опълчение. Кочанци, заедно с опълчението от околните села, пресрещнали българската армия в местностите „Калята“, „Тузлата“ (сатовска) и „Майоров гроб“, където както се подразбира от името на местността, бил убит висш офицер от българската армия. Местното опълчение очаквало армията да дойде от малко по на изток и за това се било окопало и в местностите Чарджик и Конски дол, където и до днес личат окопи. След като опълченците осъзнали, че нямат шанс срещу добре организираната българска армия, решили да се върнат по домовете си и да оставят на отстъпващата османска армия да се оправя сама. По време на опълчението умира един човек от Кочан, от рода Лангурови в следствие на приятелски огън — през нощта опълченците пълзешком се домъквали до центъра на самото бойно поле и събирали муниции и други ценни неща от убитите през деня. Един кочанец от рода Кискиневи се връщал от акцията, но не бил разпознат от своя съселянин, който го прострелял. По-късно покосеният опълченец умрял на път за Кочан, а изстрелялият смъртоносния куршум го придружавал неотлъчно, плачейки през цялото време.

След насилственото покръстване от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година в Кочан била организирана чета, която да противодейства на българската армия и българските хайдушки дружини, с което Кочан се включва във въстанието, довело до появата на тъй наречената Гюмюрджинска република. Кочанската чета действала заедно с четите от селата Ваклиново, Любча, Вълкосел и Доспат. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар. След анексията на Гюмюрджинската република от Царство България в края на 1913 година страхът от отмъщение или от повторно покръстване е голям и през 1914 година 15 семейства от Кочан се изселват в Турция — тъй наречените „маджири“ (от арабски „мухаджир“ — преселник), включително и семейството на най-богатия човек в селото — Хаджията, чиято къща стои запазена в центъра на селото до началото на 21 век, когато е съборена с цел разширяване на бар „Роял“. През 1923 година Гърция прогонва всички помаци от гръцкия Чеч. По-голямата част от помаците от този регион бягат в Турция, но една част от жителите на село Манастир намира подслон в Кочан и в други села, намиращи се в България. За две години те събират средства за преселение в Турция, следвайки своите бивши съселяни и през 1925 година тръгват, повличайки и част от кочанци със себе си. Има и такива жители на Манастир, които остават в Кочан, като например семейство Маджирски.През 1927 година в Гулевата махала са настанени българи-християни — бежанци от Беломорието. До 1989 година всички те, заедно с наследниците им, вече са емигрирали към вътрешността на страната.

През април 1972 година село Кочан става жертва на Възродителния процес. След като петима младежи от Сърница убиват полицая в тяхното село по повод отнета шофьорска книжка, четирима от тях правят опит да избягат в Гърция, но са заловени в Кочан, където временно получават убежище. Властите вменяват колективна вина на селото, след което под претекст реванш сменят имената на кочанци без сериозни произшествия. Не са сменени имената само на местните комунистически активисти, които си били запазили българските имена от злополучния опит за „възраждане“ от 1964 година. Процесът е ръководен от Борис Аврамов. Надгробните плочи с изписани имена са счупени. Изключение правят само надгробните плочи от имамското гробище зад джамията, които са предварително заровени.

Най-разпространената теория за името на селото гласи, че то произлиза от думите „коч“ и „хан“. На времето в селото е имало хан (местните пропускат звука „х“) в съседство до пазар за кочове. От там и Коч-(х)ан.

Могат да се видят и няколко тракийски светилища. В землището на Кочан попадат два антични града: римския град в местността „Изток“ (41° 37′ 14″ с.ш., 24° 01′ 20″ и.д.) и праисторическото, антично и средновековно селище от третото хилядолетие пр.н.е. в местността „Заимова чука“ (41° 35′ 00″ с.ш., 24° 02′ 40″ и.д.). В непосредствена близост са и тракийските градове в местностите „Висока магилца“ (Тумбата) и „Орфеевото“ (близо до местността Дъбраш). Най-внушителната крепост е тази, в поречието на река Кочанска под местността „Изток“ при римския град. Други по-големи тракийски селища е имало в местностите Кирмикя, Кравек, Дълбоки дол, Квачево, Луковица, Чинджово, Балева нива, Широка поляна, Ливадето, Висока магилца, Падибога, Селище, Кальовище, Редовна нива, Ушите и Рата.

Други интересни места за посещения са кухата скала „Янина къща“, пещерите „Извора“, „Меча дупка“ и новооткритата пещера в местността „Изток“, Рата, „Фасулкува скала“ и скалните образования „Стенето“ в ждрелото на Кочанска река, „Трапезата“ и „Барутницата

Някои по-известни кочански песни са „Мори Атиджейо“, „Дваш доьодах, джанъм ягне ле“, „Олеле майко, майчице“, „Руса въз роса вървеше“, „Първи момари“ и „А бре овчаро“. През 2009 година са издадени два албума с песни от село Кочан.

За контакти :
Телефон: 0879 / 121749