Вашата оценка 4.5 от 2 гласа

Съзнанието на неделинци годишният цикъл е маркиран от две дати – шести май (Адралез) и седми ноември (Касъм). Времето измерват като отброяват дните от Касъм до Адралез и от Адралез до Касъм. Тези два дена съответстват на Гергьовден и Димитровден от християнския календар. Това са дните, които бележат началото на лятото и началото на зимата. Отброявайки дните между тях, неделинци планират и извършват земеделската си работа. От Касъм до Адралез са 180 дни, а от Адралез до Касъм са 185. Опитът ги е научил кога е най-подходящо всяка една земеделска култура да бъде засята.

Подготовката за земеделската работа започва с ритуално хранене на вола. Четиридесет дни преди Адралез стопанката на къщата изпича четиридесет колака и ги дава на вола. Обяснимо е защо волът е на особена почит. Ако нивите не са изорани, хората не могат да се надяват на никакви добиви. Големите земеделци са отглеждали по два вола, защото се впрягат да орат по двойки. Другите образуват “чифт” с вола на някой сродник или съсед. Съблюдава се единият да може да оре от лявата, а другият от дясната страна. Ако бъдат впрегнати погрешно, те не орат. Двойка волове никога не се борят помежду си. Дори когато някой от чифта по време на паша е нападнат от по-силен противник, то ако другият от чифта е наблизо, непременно ще му се притече на помощ и заедно отблъскват противника.

В народното съзнание земята е огромна медна тава, която се подпира от рогата на вол. Слънцето е носено по небесния свод от вол със златни рога.

Като обузданата противоположност на дивия бик, волът е символ на доброта, спокойствие и кротка сила. Като ценен помощник на човека, той е на почит в цяла Източна Азия като културен герой. Мъдрецът Лаодзъ язди вол когато пътува към западните краища и се е считало за неморално да се яде месото на този помагач в орането. В обредния свят на християнството волът е почитан наравно с осела, тъй като в различни писмени източници те са заедно в обора във Витлеем. Древна Гърция го почита като свещено животно, годно за жертвоприношение. Хекатомба е жертвоприношение на сто вола. На остров Тринакия изгладнелите спътници на Одисей изяждат воловете, въпреки забраната и умират. Оцелява само Одисей, който сдържа глада си.

Псевдодионисий Ареопагит обобщава мистичната символика на вола по следния начин: “образът на вола изразява силата и мощта, способността да се дълбаят интелектуалните бразди, които да приемат оплодотворителните небесни дъждове, а рогата му символизират непобедимата и закриляща сила”.

В по-ново време волът е все по-рядко срещан в оборите на неделинци. Неговите функции да оре земята се поемат от магарето, мулето. Тъй като те могат да бъдат използвани и за други нужди, а волът става само за оране и неговото отглеждане е неизгодно. И като жертвено животно вече е рядкост в обредните практики, а когато се използва, той замества седем курбана. За седем курбана се зачита и кравата, но тя не трябва да е “стелна”, да не е “саймал”, да е “ялова”.

Големил и Малчил
Първият месец от годината тук хората са нарекли Големил. Неговото име е непосредствено свързано с името на втория месец – Малчил. В официалния календар това са месеците януари и февруари. Името Малчил е дадено затова, защото вторият месец от годината е най-кратък. Това са най-студените месеци, когато всички от дома са си вкъщи. Жените предат и тъчат, момите и момците се събират по седенки и попрелки, децата лудуват по пързалките, а мъжете са се прибрали от гурбет и стоят на сладка приказка край огнището, дълго свиват и пушат горчив тютюн, като обсъждат световните дела и разни небивалици, научени от бащи и деди. В по-ново време момите и жените свалят от сандалите изсъхналите низи и пасталират тютюна, а мъжете го складират на тонги и бали.

Зимните нощи са дълги и има време да се дегустират приготвените през лятото и есента зимнини. Най-предпочитани са пастърмата от овца или коза и тлъсто говеждо месо, варено с кочан (ядливо цвекло). Туршиите и домашните напитки само допълват трапезите. Изобилието обаче е било рядкост. Възрастните хора и до днес помнят оскъдицата и гладните времена, когато хлябът се е приготвял от просо и царевични кочани.

През тези месеци стават най-много сватби и годежи. Момковите родители отиват в дома на момичето, което са си харесали за бъдеща жена за да момаруват, т.е. да получат благословията на родителите и. Момаруването е задължително преди всеки годеж и сватба. То се извършва многократно, докато сватбата се “отсече”, т. е. когато се получи пълно съгласие както от момъка и момата, така и от родителите. По време на момаруването момковите родители носят на момата нишан – това са дарове, които са приготвени за бъдещата булка – платове, дрехи, украшения, накити, но и някаква златна пара. Ако по някаква причина сватбата не се състои, момата е длъжна да върне нишана на родителите на момъка. Ако след състояла се сватба се стигне до раздяла, то тя запазва нишана.

В съзнанието на хората двата месеца са братя, които се надпреварват кой от тях ще е по-студен. По-малкият е казал: “Ако не ме е срам от батя, ще спукам всички гърнета, които врят на печките в къщите”.

Макар понякога да застудява за няколко дни, зимата в Неделино е мека, снеговете се задържат за кратко. Студеното време се задържа докато духа вятърът Пайряз . Той е силен западен вятър и нерядко отнася покриви на плевни колиби, та дори и на къщи. Задуха ли обаче Лóдус откъм юг (или още го наричат Бял вятер), бързо разтопява снеговете и капчуците потичат. “Пропеят ли кáпушките, на портите чука Марта”-казват неделинци.

Марта
Големúл и Малчúл в Неделино вече са отминали, дошла е Мáрта – третият месец след Кóлада. Дългата зима и лютите студове вече са назад във времето. Всичко се ражда за нов живот. Дошла е пролетта и заедно с нея надеждата за добра и плодородна година, начало на новия земеделски цикъл. Спира тракането на домашните станове, на които са се приготвяли моминските руби и дарове, варосват се одаите, прогонват се всички земеделски сечива. Започва пролетната суетня. Но преди това всеки трябва да се “мáрти”…

Мартенето става на 14-ти март. Обредът се нарича Марта. Счита се, че на този ден излизат всички пълзящи твари, които са прекарали зимата под земята – змии, гущери, смоци. Те са постоянна заплаха за хората и домашните животни през цялото лято, нерядко вземат и жертви. Обредните действия, натоварени с дълбок символен смисъл, целят предимно прогонването им далеч от домовете и измолване от божеството на плодородие, благодат, любов и добруване.

Рано сутринта на Мáрта стават всички обитатели на къщата, слагат на ръце мартениците, запалват огън в средата на двора, след това палят от него ръкойка неовършана слама и правейки кръгове със запалена факла около главата, така че само да дими, си започват да обикалят къщата и обора с домашните животни един по един от запад на изток като по време на обиколката повтарят:

Бягайте гущере!
Бягайте змии!
Бягайте смоци!
Бягайте въшки!
Бягайте бълхи – ей въз баúрен нагоре!
Останалите членове на дома един по един надкрачват огъня на двора и с движение на двете ръце между краката се “мáртят”. Опушват се с дим и го разпръскват около себе си. След това прескачат огъня до изгрева на слънцето. Цялото домочадие и домакинство е приобщено към обредното магическо очистване. Ако някой от домашните е пропуснал да се мáрти, то се счита, че “Марта го е напикала” и през цялото лято природата няма да е благосклонна към него, няма да му спори работата, сутрин ще се успива.

В съзнанието на хората Марта е добра старица и не е отрицателно натоварена. Тя е майка на единайсет деца – това са останалите месеци от годината.

Някога мáртенето е било популярно в целия регион около Неделино (в региона има тринайсет по-големи и по-малки села и махали), но в самото Неделино са популярни мартенските огньове. Те се кладат и палят на най-високото място около квартала, предимно от хвойнови клони, защото пръскат най-много искри и отблясъците се виждат най-надалече. По такъв начин се осигурява защита на цялото землище до където се виждат отблясъците от огъня. Момците и децата прескачат огъня. Веселието продължава до късна вечер. В обреда участват представители на по-големи общности – квартал, махала. Няма данни за палене на огньове в дворовете на къщите, нито за ритуалното им обхождане с димящи факли, не се обхождат и оборите с домашните животни. Докато при мáртенето в близките селища е ангажирано само семейството, при това всички негови членове,то при ритуалното палене на мартенските огньове в Неделино участват предимно децата и момците.

В последните десетина години мартенски огън се кладе и в центъра на града, като “мероприятието” е дирижирано от местните читалищни власти и е именувано “Наша Марта”.

В народните вярвания огънят и димът притежават огромна защитна и очистителна сила. Огънят е свещен символ на домашното огнище. На стопанина на къщата е отредено почетно място до огнището и никой не може да сяда на неговото място когато той отсъства от дома. Както в повечето култури и в Неделино срещаме схващането, че огънят има двойствена сила. Ако някой сънува, че му изгаря къщата, счита се, че ще умре стопанинът на дома. Ритуалното прочистване с дим има същата сила както огъня и водата. Димът от слама и хвойна, издигащи се отдолу нагоре, се отъждествява със световната ос и символизира връзката между небето и земята и одухотворяването на човека. Душата на мъртвия, според местните представи, се възнася през комина. Такъв е смисълът на издигащия се дим от централното огнище през дупката на върха на монголската юрта, а в Китай и Тибет се вярва също, че димът възнася душата на мъртвия в отвъдното.

Изричаното заклинание при “мáртене”, цели да прогони пълзящите твари, а така също и бълхите и въшките. Но наред със змиите се прогонват гущерите и смоците, които във вярванията на хората са културни герои.

Гущерът и смокът във всички средиземноморски култури са познайници и приятели на дома. Културни герои са в Черна Африка. Срещаме ги често като декоративни мотиви и се асоциират със застъпници и пратеници на боговете. В Египетските йероглифи гущерът е белязан с доброжелателност.

В Неделино се счита, че е грях да се убива гущер. Зеленият гущер, обаче не се радва на такава почит. Не е грях да се убива. Те не се ядат. Грях е да се убива и смок край къщата, защото, според местните представи, той е неин стопанин. Душата на мъртвия баща или прародител се вселява в него. Вярва се, че заровеното имане има свой пазач – смок и за да се изрови златото, трябва да му се принесе жертва. Прогонването им чрез заклинание можем да тълкуваме само във връзка със символиката на змията, като нейни смекчени образи. На особена почит тук се ползва дъждовникът. Вярва се, че е щастлив този, който го види на пътя, но трябва да се отнесе към него със страхопочитание, изсвирвайки три пъти с уста, инак ще оглушее. Строго се забранява да се прекрачва или убива.

От змиите в Неделино се срещат пепелянка, усойница, водна змия, смок и слепок. Отровни са само първите две и те могат да бъдат убивани.

Последните сватби се правят през март, защото вече започва земеделският цикъл и момичето участва в земеделската работа на собственото си семейство.

За Марта е характерно ритуалното кичене на децата и момите с мартеници. В Неделино мартениците са се приготвяли от стара жена в навечерието на празника, като се изисква преди това да не е докосвала огън, но в по-ново време това правят момичетата. Неделинската мартеница е разноцветна, освен бял и червен в нея се усуква зелен, син, розов и син конец. Мартениците се връзват по ръцете на децата, слагат се като гердан на шията но момичетата. С мартеници се свиват сватбарските китки, сватбарското знаме също се краси с мартеница. Те се връзват още на дръвчетата в градината и на новородените домашни животни. Мартениците се носят до първото кукане на кукувицата, след което или се връзват на плодно дърво или се поставят под камък. На следващия ден проверяват какво освен мартеницата има под камъка. Ако видят бръмбар или червей вярват, че през годината ще се плодят едрите домашни животни. Ако под камъка има мравки или буболечки, вярват, че ще се народят много агънца.

Широката употреба на мартеницата се обяснява с магическата сила на червения конец, който има способността да пропъжда злите сили и болести, предпазва от магии и недоброжелателни погледи. Носи се и против “уроки”. Червеният цвят е символ на многообразието на битието, представящ кръговрата между живота и смъртта. Най-често се свързва в символните аранжименти на залеза и есента, но по-често с изгрева, зората и пролетта. Червеният вълнен конец е широко разпространен апотропей в народната култура на Неделино. Ако пиете за първи път вода от никой извор, то непременно трябва да оставите на него червен конец, за да не ви хване хрема.

Утвърдена традиция е на мартеницата да се поставят байници –полускъпоценен камък, който е пробит и през отвора му се промушва конец. Така се подсилва нейното действие. Против уроки се слага син байник, а за здраве, любов и късмет – червен. Байникът притежава магическа сила да отпраща злото и да носи здраве и късмет на приносителя си. Името му се свързва с баене, предсказване. Той е своеобразен медиатор, който осигурява връзката с божеството. Някога баенето, гадаенето и предсказването на бъдещето с байници ще е било много популярно. От байници са се правели гердани, които са връзвани като наниз на шиите и са служели както за украшение на момите и невестите, така и за защита от зли очи.

Перперуга (пеперуда)
Макар и хората тук да имат сравнително точни ориентири за времето, натрупаният опит им е подсказал, че в природата, ако може нещо да се предскаже, не винаги може да се предизвика, когато е нужно. Наблюдението на природните процеси ги е довело до убеждението, че ако има тъмни облаци откъм Светиле (Свети Илия) – връх в северозападната страна на Неделино - то непременно ще завали дъжд. Ако вечер се наблюдават светкавици откъм върха, то непременно до сутринта ще завали. Любопитно е, че и населението на околните селища вярва и знае, че облаци и светкавици откъм връх Светиле носят желания дъжд. Може би не случайно са му дали и името на свети Илия, покровителя на гръмотевиците. И до днес хората са убедени,че облаците и гръмотевиците от тази страна носят дъжд. Никакви съвременни метеорологични прогнози не могат да съперничат на изконните наблюдения на местното население.

В миторитуалния комплекс на Неделино Пеперуда няма фиксирана календарна отнесеност. Спомен за нея пазят само най-възрастните хора, а началото и се губи някъде далече в миналото. Има данни, че по-често и до по-късно пеперуда се е правела в съставните селища на общината.

Пеперуда се е правела при дълга засуха и по този начин се е измолвал дъжд от божеството. Жени и моми се събират на селското сборище, избирали са момиче-сираче, което са обкичвали с букови и върбови клони, потопени предварително във вода или са го обличали във вехти дрехи. След това са го поставяли в образуван от тях кръг и чрез размахване на ръцете то опръсквало насъбралото се множество с капки вода от клоните или напоените във вода ръкави. Момите подемали да нареждат:

Лéти, лéти дъжд,
да се роди ръж,
да печем колáци,
да храним сираци!
При необходимост от дъжд ритуалът е бил повтарян и се е вярвало, в рамките на три дни трябва да завали.

Проучените данни сочат, че обредът е бил жив до скоро. Седемдесет годишният бай Илия Петров свидетелства, че помни последната Пеперуда, в която и той е участвал. Любопитното тук е, че за Пеперуда е бил избран мъж – Таско М. След тази дата обредно измолване на дъжд в Неделино не е имало. “Помня много добре, че беше лятото на 1952 година. Дълго време не беше валяло и решихме да направим Пеперуда. Накичихме Таска със зелени клони. Събра се цяло Гъркавце(името на квартала)- женуря, деца, мъже- минахме през Гъркавскана кеприе (мост) и стигнахме до Шумарате (съседен квартал)”. Това свидетелство е важно, защото свидетелят е участник в действително практикуван обред, свидетелства се точно кога за последен път се е практикувал и че главното действащо лице е бил мъж – практика непозната в други региони на страната. Информаторът твърди, че мъж-пеперуда не е било необичайно за тях тогава.

При проучването на обреда в съседните селища не се установи някога ролята на Пеперуда да е изпълнявана от мъж. Най-вероятно тази практика в Неделино е повлияна от ислямската традиция, при която функцията на жената не се свързва с публични прояви. Известно е, че тъкмо през 30-те и 40-те години на ХХ век това влияние силно се изостря в региона. Във всяко селище са изпратени ислямски духовници от съседните кърджалийски селища, които твърде успешно и безпрепятствено изпълняват мисията си сред това население, което е било изоставено от българската държава тогава.

В много култури пеперудата е символно животно и любим културен герой, символизиращ мимолетността на красотата. Тя е застъпник на душата. Съществуват стари вярвания, че мъртвата любима може да дойде от отвъдното в образа на пеперуда, а пеперудата може и да предскаже близката смърт на любимата. Този мотив срещаме в една песен от Неделино:

Край Дунива расте росна трява,
на тревица жълта перперужка,
на крилца и жално-милно пише,
че ще Милка млада да загине.
В петък се е Милка разболяла,
в събота е болест прилежала,
във неделя богу душе дала,
в понеделник майка на гроб плаче…
В такъв смислов контекст изборът на момиче-сираче за пеперуда не е случаен. Както хората са снизходителни към сирачето, така и божеството трябва да се смили над него, да бъде снизходително към хората, чието оцеляване е в пряка зависимост от живителната влага на дъжда. Освен това плодоносната символика на зелените върбови и букови клони, както и росата от тях трябва да “осигури” успешно задомяване на сирачето и добра реколта по нивите.

При още един обред, участниците образуват кръг, а в центъра на кръга застава главното действащо лице (виж обредното “напяване на китки” и празника Адралес). И тук графитемата на кръг с фиксиран център внушава идеята за желано плодородие, изобилие, благополучие – както всеки соларен символ.

Адралез
Най-почитаният празник в традиционния календар на Неделино е Гергьовден, който неделинци именуват като Адралез. Името най-вероятно се свързва с арабското наименование на този месец Хадърлез, което в превод се свързва с разлистване, раззеленяване. Календарно празникът е отнесен към пролетните празници и се свързва с шести май. Като първи ден на лятото народните вярвания го свързват със събуждането на природата, с буйния пролетен цъфтеж, както и с могъщата им сила да даряват с плодородие и здраве.

Тъкмо тази практическа основа, свързана с ежедневието на хората и трудовата им дейност, е най-важният белег на празника. Той е изчистен изцяло от всякаква религиозна мистика, абстрактно-религиозните представи са заменени от вярвания, свързани с ежедневието. Макар и дълбоко законспирирани в обредни действия, прозират стари предхристиянски и езически схващания, както и вярвания, свързани с някогашните обитатели на този край. Чувствителна отлика на празника е отсъствието на гергьовденските песни, посветени на св. Георги, както и богатата обредна практика на приготвяне на хлябове, обща трапеза и курбанът. Коленето на агне и свързаните с това веселия се явяват в празника в по-ново време и са в резултат на влияния на националната култура. Акцентът тук е поставен върху обредното напяване на китки, люлеенето и броденето на реката.

Гергьовден в Неделино се празнува три дни, което също е отлика от националната културна традиция. Тази практика е продиктувана от факта, че по всякакъв начин момците, които са изолирани от обреда, се стремят да осуетят напяването като най-често изхвърлят китките. Изобретателността на момите обаче гарантира извършването на обреда в рамките на три дни.

Празникът се осъществява на два етапа. В първия етап още в ранния следобед на пети май всички моми берат цветя и вият китки. След залез слънце те се събират на едно място, обикновено на селския харман или в нечий двор, поставят китките, всяка със съответен белег (най-често цветен конец), в бяло менче или казан, след което съдът се пълни с вода, като се съблюдава пълно мълчание от участничките в обреда. Водачките на групата внимателно избират мястото, където трябва да бъде скрит съдът с китките- под трендафил или лоза, ала така, че да бъде огряван от луната. В казана се поставя нож- пазач с дървена дръжка, покрива се с престилка и се оставя да пренощува под дървото. В ранни зори след първи петли момите, момците и децата стават и започва напяването на китките. Всички на кръста си са опасли “повуй”, зелено увивно растение, за здраве. Съдът с китките се поставя в центъра на хармана. Всички моми се нареждат в кръг около него.до казана сяда едно момиче, което е предварително избрано, за да е “чисто”, бърка с ръка и хваща една китка. В това време наредените в кръг моми пеят:

Катрó честúто белúто?
Баш да си вземе севдъна…
Киткана да му излезé.
Или

Катрó честúто белúто?
По-много руба да има…
Киткана да му излезé.
Или

Катрó честúто белúто?
Въз друм и низ друм да ходи,
На бяло конче да яха…
Киткана да му излезé.
Или

Катрó честúто белúто?
На висок одер да седи,
Желти алтъне да ниже…
Киткана да му излезé.
Или

Катрó честúто белúто?
По-много жито да има…
Киткана да му излезé.
Композицията на песента (“нáръчката”) е проста. Тя се състои или от едно тристишие, или от едно четиристишие. Първият и последният стих се повтарят при всяко наричане, а във втория и третия се съдържа пожеланието. То е за щастлив и по сърце скорошен брак, за любов, за щастлив живот, за богата реколта, за добър приплод при домашните животни, за здраве и берекет. Пеенето се извършва по двойки или от всички момичета на два гласа- двугласното пеене не е характерно за Родопите. Среща се само в неделинския регион. При него първият глас “води”, а вторият “следи” и осигурява орнаментиката на песента.

Когато се изпее “нáръчката”, момата от центъра на кръга изважда китката и я вдига над главата си, без да маха покривалото. Китки се слагат за любимия и за всички членове на семейството. И така пеят и наричат докато свършат китките. Вярва се, че тази, която е паднала на дъното, носи смърт на този, на който е наречена. След като приключи напяването, всички се мият с водата, пръскат домовете, домашните животни, дръвчетата в двора- за здраве и изобилен плод. После вкупом отиват на реката и преминават през нея три пъти (бродят) с боси крака, мият лицата си, пръскат се с вода, след което отиват при ореха, където момците са направили люлки от въже, а понякога и дървени и започва люлеенето, придружено с песни, закачки и веселие. Всичко това се повтаря в три последователни дни.

Обредът по напяване на китки в Неделинско има богат символен смисъл.

Символите имат свой език. Той ни помага да разкрием скритата същност на нещата, закодирана в обредните практики.

Обредът е едно тайнство, свързан с инициалната магия на първия ден и е календарно- повратен момент от целогодишния природен и стопански цикъл (“Адралез” е първият летен ден и е в средата между зимата и лятото). Наричанията на момите за женитба са отнесени към преходен период- от моминство към съпружески живот.

Тайнството в обреда се подсилва от няколко момента: набирането на китките е свързано с пълно мълчание; съдът се поставя така, че да се огрява от луната; поставя се нож- пазач срещу зли и демонични сили, както и да пази китките от ергени, които ако намерят съда, хвърлят в него мръсотии или мърша (умрял плъх или котка, животински изпражнения, а и самите те уринират и дефекират в съда и около него) или пък изхвърлят съдържанието му.

От митологична гледна точка времето от залез слънце до първи петли е белязано с отрицателен знак, то съответства на хаоса- бродят зли и демонични сили, принадлежащи към хтоноса. Тогава се правят магии. За да се получи “магията” за сбъдване на предсказанието при напяването на китките, е необходимо те да пренощуват на открито (точно от залез слънце до първи петли), но са защитени чрез покривало и нож. Те са вещи с апотропейна функция, имат сакрално-позитивна стойност, притежават магическа способност да прогонват зли и демонични същества.

Ножът, който в обреда задължително е с дървена дръжка (“чурянь”), се явява символ на плодородие и закрилник на реколтите. Той е активното начало, което видоизменя пасивната материя. В бита на неделинци ножът с дървена дръжка има предимно битово приложение- с него се нарязва хлябът, присаждат се плодни дръвчета, реже се пъпната връв на новороденото, слага се под възглавката, ако някой е измъчван нощно време от кошмарни сънища. Ако е с метална дръжка, той е или касапски (служи за жертвоприношение), или поставен в специална кания и препасан на кръста, е белег на мъжественост и средство за самозащита. В обреда апотропейната му функция за защита и плодородие е сродна с тази на покривалото. При Фройд той има фалическо символно значение- твърда сила, мрачна, нечиста, дяволска.

За покривало най-често се използва престилка, която наред с декоративната си функция, като елемент от женското облекло, в народните представи е утвърден белег на жената. Заложеното в престилката женско начало я осмисля като носител и стимул на плодовитостта, но заедно с това тя предпазва от пагубни контакти и опетнявания по време на свещенодействието, свързва се със защитата.

От етическо гледище тя покрива долната част на тялото- от кръста до коленете- мястото на страст и емоционалност и се свързва с оплождането, с раждането. Покривайки, за да предпазва, да служи за преграда, покривалото е и посредник, то трябва да пропусне лунната светлина, която ще осъществи магията. Символиката му се преобръща- превръща се не в това, което крие, а в това, което позволява да се види. На сутринта ще се “види” на кой каква китка му е излязла, каква ще бъде съдбата му. Сполуката тук не е случайност, а знак на особена благосклонност на съдбата, на божеството. Покривалото става атрибут с висок семиотичен статус. Освен да предпазва, то е и несъмнен класификатор на плодородие и изобилие.

От значение е и съдът, в който водата се налива и се поставят китките- това е казан или менче (“áркма”, “хáркма”, “хáркома”). В бита на хората тук тези съдове имат изключително широко приложение- в казан се приготвя храната за всички обреди, в “áркма” се съхранява водата за пиене, топли се водата за измиване на мъртвец.

Редица вярвания са свързани с този съд. Грешниците на този свят изкупуват греха си на другия свят във врящ с катран казан. По формата си те се доближават до символиката на кръга. Поставените в съда цветя са в защитено пространство, те са предпазени от зли и демонични същества, от дивата и опасно природа. Заграденото пространство се отделя от аморфната среда на профанното и се институционализира като сакрално, където се осъществява връзката с божественото. С функцията си на основен апотропей той осъществява преградата между Космоса (подреденото пространство) и Хаоса. При самото напяване момите са подредени в кръг, момите са в центъра на кръга. При тази конфигурация се получава кръг с фиксиран център. Казанът се превръща в огнище на интензивна динамичност, на особена магическа сила, изпълнява ролята на стожер. В абсолютния център на хармана е забит стожерът, където се намира фитоморфният образ на житния дух. Той е средищна точка, вместилище на божеството – “царят, брадата или китката на нивата” (Д. Маринов).

Графитемата на кръг с фиксиран център, освен като маркер на сакралното пространство, се явява и като символ на плодородието. В астрологията той е знакът на слънцето. Ролята на абсолютен център, център на центровете е само бог, неговото присъствие е вездесъщо и безгранично в невидимия център на битието. В иконописната традиция на Христос се приписва функция на център. Поставянето на казана в центъра на хармана и в центъра на кръга, който образуват момите, може да се асоциира с желание за връзка с божеството за омилостивяване с успешна женитба, плодородие, изобилие, каквито са пожеланията на напевките.

Връзката с божеството се осъществява и във вертикалата. Избраната мома, която напомня шаманката, изважда китката от съда и я издига над главата си след произнасяне на напевката. Движението на ръката вертикален план може да се асоциира с изправянето на вертикалата, с космичния стълб, със съобщителен канал, но в същото време е и жест на благополучие.

Казанът се явява проекция на обърнатия космос – дъното му е сводесто, съответства на небето, а горната част, повърхността му – на земята. В народните представи небето е като похлупак (сводест), а земята е равна като тепсия и се крепи на гърба на вол, а в други случаи на рогата му. Затова се вярва, че чиято китка е паднала на дъното, той ще умре, ще се възнесе на небето. Магическата сила на казана се подсилва и от водата (най-чиста тя се съхранява в менче или казан), казанът на изобилието, от който непрекъснато се излива храна. В митовете на Урало-алтайските народи и в цяла шаманска Азия е разпространено името Казан – господар на дълбоките води, който се бори с Ак-Кьобьок (Бяла пяна). С това име са кръщавани градове (на волжските татари). То присъства в редица елински легенди, в които чрез варенето в казан се придобива сила и безсмъртие.

Освен при напяването на китки, казанът присъства в почти всички обредни практики – приготвят се обредните ястия “пиляф” и “бъргуль” за сватби и “госки”, участва в обредите при раждане, в казан се топли водата за измиване на мъртвец.

Множество културни напластявания приписват на водата очистителна, здравеносна, плодоносна сила, а в редица митове за сътворението на света е източник на живота, но и на разтварянето, удавянето. В много култури потопите сменят предходни цикли на сътворение и унищожават форми на живот, които не са богоугодни. Този дуалистичен смисъл на символиката е повсеместно разпространен. Обредната мюсюлманска молитва може да бъде извършена едва след като молещият се е пречистил след умиване, чиито особености са подчинени на множество правила.

На особена почит в Неделино е изворната вода. Тя също е белязана с дуалистична символика. Наред с чистотата и благодатта в народните вярвания изворът е обиталище на водни духове и джинове. Затова край извор не се сяда, не се пикае,а когато се пие вода за пръв път от определен извор се оставя вълнен конец, за да не те хване хрема. Изворът се “каптира” и чак тогава мястото се “опитомява”. Навсякъде в региона ще срещнете чешми (най-често край път), построени “за хаир”, но и освободени от зли и демонични същества.

Вярва се, че в задтробния живот на човек му е необходима вода, затова за смъртника се строи чешма. Във вярванията на хората тук с особена здравеносна сила е надарена изворната и минерална вода на Адралез. И до днес възрастни хора се тълпят точно по празника на близките минерални извори в с. Баните. Пият, къпят се, наливат вода за домашните и вярват, че ще са здрави през цялата година. Затова в обреда във вода се поставят китките,с нея се мият, пръскат се, пият, пръскат дома и домашните животни, плодните дръвчета, бродят реката. Качествата на водата се подсилват с магически предмети и действия –налива се от “чисто” момиче в мълчание, в нея се поставя нож, покрива се.

В християнската религия водата символизира духовния живот. В разговора на Исус със самарянката се казва: “… който пие от водата, която аз ще му дам, ще стане в него извор с вода, който тече в живота вечен.” ( Евангелие от свети апостол Йоан, 4:14). Освен това символизира божието слово. Във втора книга Мойсеева (32:2) четем: “… учението ми ще капе като дъжд, думата ми ще слезе като роса, като тънък дъжд на зеленище и като пороен дъжд на трева.”

Росата е и символ на възраждане: “събудете се и запейте радостно, вие, които обитавате в пръстта, защото росата ви е като росата на тревите и земята ще предаде мъртвите” (книга на пророк Исая 26:19). Особена е символиката на росата, концентрирала в себе си животворяващите сили на влагата. В обредното напяване на китки в Неделино символиката на росата се свързва с вярването в нейните лечебни и здравеносни качества. С нея момите мият лицата си, за да са красиви и да нямат лунички. С роса се заквасва млякото и закваската се пази цяла година. Дават на децата да пият, за да не боледуват. Росата влиза в целия символичен ред на обреда, свързан със събуждането на природата и надеждите за щастлива и плодородна година.

На кръста си в ранни зори момите запасват “повуй”- Обикновен повет (Clematis vitalba).Неговото символно значение е близко до символиката на бръшляна- (двете растения си приличат). Обикновеният повет е увивно растение, увива се около дърветата благодарение на дългите дръжки на листата. Поради това си свойство веднага се налага асоциацията, че символизира любовта, жаждата, нуждата от покровителство и е женски символ. В същото време той се опасва около кръста и се доближава до символиката на пояса. Опасвайки се, бележи завършен цикъл и готовност за преминаване в друг статус- от моминство към съпружески живот. Обикновено пояс, като елемент на мъжко облекло, запасват момчетата, когато навършат 15-16 години, т.е. когато достигнат полова зрялост и преминават в друга социална група. Той е символ на вярата за ново начало. Народните вярвания свързват “повуя” с изключителна растителна сила и го асоциират с дълголетие и здраве, както и с плодоносното начало.

Бръшлянът е неизменен атрибут на Дионис и неговата свита- менади, сатири, вакханки. Символиката на бръшляна е близо до тази на лозата. Съдът с цветята се поставя под лоза или под трендафил.

Според библейските представи една добра съпруга за мъжа си е плодовита лоза. Пред дома на всяка мома има лоза и трендафил, за които се полагат особени грижи. Мъзга, сок от лозата, се използва за намазване на косите, за да са дълги и здрави като нея. Пръчките от лозата са “въжя” (въжета), стъблата на повета са също “въжя”, люлките за люленките са също от въже, а и клонките на трендафила са “въжя”.

Освен като знак за плодородие, въжето се свързва със символиката на изкачването, на желанието за извисяване. В древен Египет въжето е символ на жизнения поток. В черна Африка е използвано като вълшебно средство: счита се, че то се превръща в змия,тояга, млечен извор. В Корана въжето е възнесенски символ, напомнящ въжето на шамана, чрез което човек се изкачва по небесните стъпала. В изкуството на маите и мексиканците висящите от небето въжета символизират божественото семе, падащо от небето, за да оплоди земята. Когато приближава силен дъжд, местните хора казват:” иде дъжд на въжя, на пръте”.

Поветът, лозата,трендафилът и въжето са от един символен ред, образуват едно синонимно поле, което е белязано с полисемантичност и с извънредно положителен знак- свързват се с плодовитостта и жизненото начало.

В Дионисиевия мит, за да изведе майка си Семела от подземното царство, богът дава на Хадес бръшлянова клонка. Одисей, когато влиза в подземното царство, също държи в ръката си клонка от бръшлян. По този начин им се осигурява безпрепятствен достъп до долния свят, а в същото време им осигурява и магическа защита ри прекосяване на границата между световете. В обреда той осигурява магическа защита на момите при преминаването им в друг статус.

Може да се направи асоциация и с гръцката митология, където женският пояс има вълшебни свойства- пази девствеността от зли сили (разпасването на пояса е готовност за встъпване в сексуален контакт). В местния говор за жена, която е полово разюздана, се казва, че е разпасана. Опасаният около кръста бръшлян може да се приеме като атрибут на женската хитрост за запазване на девствеността. При бракосъчетание, ако се окаже, че невестата не е опазила девствеността си до първата брачна нощ, на сутринта тя поема обратния безславен път към бащиния дом опозорена. Опазването на девствеността е издигнато в абсолютна нравствена ценност. В една песен от този край се пее:

Скривала съм ти,юначе
деветгодишни ябълки.
Роса ги не е квáсила,
слънце ги не е фáтало,
слáна ги не е пържила.
В образа на деветгодишните ябълки се долавят еротични асоциации с женските гърди и са сватбен дар на любимия – символ на опазената девствено